Ало, сърцето ти е! Чуваш ли ме?

Започна да се стъмва и захладнява. Нямах челник, но до пълния мрак имаше още време. Орехотерапията завърши. Продължих напред и след още трийсет минути вече бях на върха. Виждах безбройните цветни светлини, които София излъчва в пространството. Българското знаме се вееше, а пълната луна точно се показваше зад близките дървета, осветявайки източните части на Витоша…

…Докато свързваме континенти през екраните си, човекът от другата страна на стената остава непознат. Натъпкали сме се в бетона. Сред хора сме, но се чувстваме сами. Слугуваме на алгоритми. Правим видеа. Да достигаме до другите. През стъкло, през евтин найлон! Помагаме на хиляди хора по света с технологиите си, а се подминаваме на улицата с каменни лица и сковани сърца. Задушени души…

Фермата с животните

Тази и всички останали постройки бяха построени от боклуци – остатъчни материали, които други бяха изхвърлили, след като са ги сметнали за непотребни, развалени и излишни. Цялата ферма изобилстваше от такива. Събирани, носени, замъкнати дотам. Дограми, метални конструкции, стъкла, плоскости, всевъзможни електроуреди, матраци, дивани, чаршафи, одеяла, текстил, килими, маси, столове, дървен материал, фаянс, душкабини, покривни настилки и какво ли не още.

Избори и действия

Не си бях позволявал да повишавам тон така от много, много години. В напрегната ситуация винаги се стараех да озаптявам нервите си и да реагирам осъзнато. Да подбирам думите и гласа си и да направя всичко необходимо, за да предотвратя конфликт, скандал и грозно развитие. Да се държа с другите така, както аз бих искал да се държат с мен, дори да ме обсипват с нападки, изречени с неприятен тон. Едва наскоро установих, че съм избирал този начин донякъде подсъзнателно, за да не се повтарят моменти от миналото.

От различни гледни точки

Отворих очи, изправих се и продължих нагоре и все нагоре. Пътеката с игличките лъкатушеше на двайсет метра от ръба, постепенно я превземаха ситни камъчета. Стъпките ми ставаха по-звучни. Излизайки на открито, вече виждах червеничкото връхче на Форталеза-та на фона на грамадната черно-сива пирамида на Тейде. Дотук беше гората и сянката.

На покрива на Испания

Лъчите оцветяваха посивелите от мрака океан, облаци, скали. Но спектакълът не спря дотук. На запад постепенно се избистри огромната сянка на Тейде, прескачаща целия остров Ла Гомера. В тези първи моменти грамадният силует се разпростираше на няколкостотин километра през Атлантика. Контурите ѝ ставаха все по-изчистени, докато размерите ѝ едва забележимо намаляваха. Станахме свидетели на гледка, почти неповторима на друго място в нашата планета, и то по пълнолуние, и то на Гергьовден!

Начин на живот

„Ниските технологии“, както шеговито ги наричат тук, се разкриваха пред очите ни една след друга. Ерик ни заведе до следващата, която ме впечатли най-много. За първи път виждах такова нещо на живо. Цилиндричната инсталация с тръби отстрани приличаше на казан за ракия. Само че не правеше ракия, а газ – метан от растителни отпадъци, с който семейство готви

С другар по пътя

Бях близо до черната лава от северната ѝ страна. Път без изход. Спуснах се пеш в отбивка до една от застиналите каменни реки. Година и половина по-късно някои хора вече се бяха върнали в домовете си. Поне тези, които все още имаха такива. Доближих една къща. Три-четириметровата лава бе прескочила бетонната ограда, засипала част от квадратните плочи на двора и спряла точно до две големи живи палми на пет метра от къщата. В двора – две паркирани коли и мотопед…

Учителят идва на време

Стоях под дървото на обърната лодка и съзерцавах играта на океана. И този ден бях сам, но се чувствах различно. Чувствах се свързан. Не знаех защо, но усещах, че точно тук е правилното място за мен в този момент. Няколкото души, които бяха на плажа доскоро, си отидоха. Само брегът, океанът, няколкото къщички и Ел Пато – птицата, която долиташе всеки ден и отлиташе след залез.